Натъкнах се на странен феномен. Живея в общество на индивиди със затворени очи . Опитах се да изчисля колко голям е отрязъкът време всеки ден ,в който очите на хората са затворени по естествени причини. Заснех множество непознати по улиците , като си поставих целта да уловя момента на премигване. Необходимостта от овлажняване на роговицата заставят човека да мига многократно всяка минута. Като прибавим часовете , които хората прекарват в сън и почивка се оказва , че основното им състояние не е активно- будно , а е заспало- летаргично. Освен физиологичните, какви други биха могли да бъдат причините , които заставят членовете на обществото да се движат без да ползват основния си сензор? Самосъзнанието за принадлежност към организираните социални компоненти на разумна популация често приспива индивидуалната активност с презумпцията , че някой друг ще поеме инициативата за решение на проблеми , които ни вълнуват. В бившия социалистически блок наследеният от тоталитарни времена принцип за групова отговорност, страх от себеизразяване или свободно отстояване  на позиция обяснява политическия и социалния контекст в тихия бунт на хората , които отказват да присъстват като зрящи в заобикалящата ги принудително постановена реалност. Бих могъл да си обясня тази символична форма на периодично-ритмична слепота като паралел между съзнателен избор за самосъхранение и липса на персонална инициативност. Нещо като рефлекторна защита от наситен с прах насрещен вятър. Или срам от реалността и личното безсилие. Все пак събуждането на гражданското общество, протестите от 2014 година и  опитите за структурни промени в изграденото след 1989 година  политическо  статукво постепенно набират инерция, а това дава основание да гледаме в  бъдещето с надежда.